Паметник на Скърбящия войн
Местоположение
 
  • Държава: България
  • Регион: Северозападен
  • Област: Видин
  • Община: Видин
  • Селище: гр. Видин
  • GPS: N 43.984352 E 22.875633
 
  • Ориентировачна надморска височина: 20 м.
  • Вид достъп: Автомобилен, асфалт
  • Паркинг: В околните улици
 
 

Orden za hrabrostПаметник-костница за загиналите в Сръбско-българската война (на Скърбящия войн) се намира на площада пред ЖП гара в град Видин и е един от Паметниците на Българската войнска слава.

Умиращият войник лежи гологлав на лакът, привел глава над оръжието, с което вероятно е изстрелял последния си патрон. Изобразен е български гренадир от братоубийствената Сръбско-българска война през 1885 г. за защита на Съединението и независимостта на България.

По сведения от Регионален исторически музей, паметникът има интересна и пътешественическа история. Скулптурата на войника е изработена от гипс през 1886 г. от Андрей Николов. Едва след няколко години е превозена с влак до град Русе, от там с лодка до град Гюргево, а от там пак с влак до Париж. В парижка леярна отливат сегашната статуя от бронз по гипсовия модел и започва дългият й обратен път. Първоначално статуята е превозена до град Калафат. Поради оказалата се скъпа и трудна операция по превозването й през река Дунав, тя престояла там още една година. Намират се обаче преприемчиви видински рибари, които сковали понтон (сал) върху няколко лодки и превозили статуята безплатно през реката. В град Видин скулптурата е прибрана в казармата на Трети пехотен бдински полк и отново цяла година не била монтирана. Инициативният комитет дълго време събирал дарения за изграждане на паметника.

Основният камък на паметника е поставен през 1908 г., а официалното му откриване е на 15 ноември 1911 г. Първоначално паметникът се е намирал на сегашния площад „Бдинци”. За него е запазена дописка на английският журналист Берлайн от 1919 г., в която се казва: "България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен..."
През 1930 г. тогавашните управници решили, че фигурата на паметника не буди патриотизъм и ни излага, защото не е войнствена. Затова предложили паметника да се премахне, но трезвомислещите хора оценили стойността му и създали комитет за защита на скърбящия войн. Под натиска на общественото мнение, паметникът само бил преместен на днешното си място.
По времето на социализма почти никой не обръща внимание на паметника. В името на добросъседските отношения с тогавашна Югославия, за сръбско-българската война не трябвало да се говори.
След демократичните промени от 1989 г. при Паметника на скърбящия войн се провеждат градски тържества по повод Съединението и независимостта на България.

В избухналата на 2 ноември 1885 г. Сръбско-българска война за защита на Съединението и независимостта на България, на пръв поглед защитата на Видин и стълкновенията на Северният български отряд под командването на капитан Атанас Узунов с Тимошката армия нямат особено значение, тъй като основна е битката при Сливница. Събитията по това време при град Видин обаче имат особено значение за успешния край на цялата война, защото те отклоняват и задържат значителни сръбски въоръжени сили от основния театър на военните действия.

На 6, 7 и 8 ноември, сръбските войски под командването на генерал Лешанин окупират територията от град Кула до град Белоградчик и започват обсаждането на град Видин. На 9 ноември трите сръбски отряда от Тимошката армия, намиращи се в района на селата Гъмзово, Бела Рада и Видбол, влизат във връзка помежду си и изолират крепостта по суша. На следващия ден те стесняват обкръжението и се установяват на линията Кирим Бег (Покрайна) - Капитановци - Смърдан (Иново) - Рупци - Татарджик (Слана бара) на около 3,5 км от крепостна система "Калето". По този начин градът е обкръжен плътно по суша.

Преди достигането на сръбската армия пред град Видин, стените и бастионите на крепостна система "Калето" са приведени в отбранително състояние. Целият фронт на крепостта е разделен на два участъка. Деснофланговият е под началството на поручик Хаджиенев и се отбранява от 3 запасни роти, 1 чета доброволци и Белоградчишката опълченска дружина - 1550 щика. Левофланговият участък се командва от поручик Стайков и се отбранява от 4 запасни роти, 1 доброволческа чета и Кулската опълченска дружина - 1800 щика. Общият резерв на крепостта, разположен при комендантството се състои от 2 запасни роти, 2 чети доброволци от Видинската опълченска чета - 1400 щика. Крайдунавската част на града и реката се наблюдават от един запасен взвод и два катера от Дунавската флотилия.
Или общия числен съста на гарнизона се състои от 3 запасни и 3 опълченски дружини и 4 доброволчески чети или всичко 4750 щика, от които само 2250 запасни са преминали през редовете на войската. Освен това в състава на гарнизона влизат и 208 артилеристи, Страшимировата сотня със 60 конници и пионерна по-лурота от 73 човека- всичко 341 човека.
Към 11 ноември, когато крепостта е обсадена, гарнизонът се увеличава с частите, които отстъпват от Бреговския и Кулския участъци, но от Видин излизат Сандровската чета и 18-та запасна рота за Белоградчик. Така в крайна сметка в крепостта остават 6511 защитници, от които 6170 щика.

На 11 ноември Тимошката армия, която заема изходно положение за настъпление, има следната разстановка: - северен фланг на фронта от село Кирим бег (Покрайна) до село Смърдан (Иново), център от село Раяновци до село Татарджик (Слана бара) и южен фланг до река Дунав. Общият резерв заемал местността южно от шосето за град Кула. Силите на обсадната армия наброявали 11300 пушки, 400 конници, 12 полски и 12 обсадни оръдия.

През нощта срещу 11 ноември, преди всеобщото настъпление на сърбите, капитан Узунов подготвя излаз с разузнавателна цел към село Видбол, но наши кавалеристи залавят противниковата поща с всички разпореждания на главнокомандващия. Така целият план за действие на противника бил разкрит и излазът се отменя.

При горното разположение на силите противникът настъпва на 12 ноември срещу изнесената пред външната крепостна стена отбранителна позиция. В започналия неравен бой малките български поделения се съпротивляват упорито. По обяд капитан Узунов изпраща по една полурота в подкрепление на двете роти защитници. Така три български роти се сражават и задържат настъплението на три противникови полка, но след вкарването на още един сръбски полк след обяд, българските части не са в състояние да издържат на тоталния натиск и се оттеглят в крепостта. Противникът се установява на около 500 метра от крепостната ограда, където се окопава и сърбите вече могат да проведат атака против найиздадените части на крепостта.

В защитата на крепостта се намесва и руския кораб "Голубчик", с капитан Владимир Луцки, намиращ се по това време по река Дунав. Корабът успява да достави боеприпаси за обсадените български войски.

Независимо от критичното положение, капитан Узунов разпорежда сутринта на 13 ноември, под прикритието на гъстата мъгла, отряд доброволци от крепостта да направи излаз и даатакува центъра на най-близкия до нея полк. Противникът с големи усилия се задържа на заетата позиция, но след двучасово сражение, доброволците са принудени да се оттеглят в крепостта поради големите загуби. Същия ден сръбското командване предприема настъпление по целия фронт, но насочва главния си удар срещу 5-ти и 6-ти бастиони, които са издадени най-напред и имат най-уязвими флангове. Към обяд противниковата пехота достига на около 600 крачки от бастионите, но е прикована от точния огън на отбраната и нямайки възможност да се вдигне на щиков удар се оттегля в безредие.

След обяд сръбските сили подновяват всеобщото настъпление и отново главният удар е насочен към същите бастиони. Те завземат гробищата пред шести бастион, достигат до рова пред крепостта и навлизат в мъртвото пространство на бастиона. В това критично положение чета доброволци от пети бастион откриват флангов удар и не позволяват на петкратно превъзхождащия ги противник да се вдигне и да превземе бастиона. Така при мръкване сръбските части вече не могат да удържат заетата позиция и се оттеглят.

Ако предишният ден да е бил бляскав за Тимошката армия, то този на 13 ноември е най-бляскав за българите- защитниците на крепостта отблъскват мощното противниково настъпление. Този успех има голямо морално и тактическо значение за видинския гарнизон. А вследствие неудачите на тази атака, сръбското командване губи вяра, че Видин може да бъде превзет с открит щурм и взема решение за дългосрочна обсада и постепенна атака на крепостта.

Военният съвет на крепостта решава да предприеме „активна отбрана” и да се атакува левият фланг на противника. За командир на отряда е назначен най-храбрият офицер от гарнизона, подпоручик Ангел Тодоров. Отрядът включва две части шуменски доброволци, 4-та запасна плевенска рота, 2-ра рота от 5-та запасна дружина и от 3-ти пехотен Бдински полк. На отряда е поверено и знаме. В 3 часа сутринта на 15 ноември 1885 г., те потеглят под прикритието на тъмнината и мъглата, и успяват да изненадат противника. Сърбите са разбити в ръкопашна битка край близкото село Новоселци, но и българските загуби не са малки - загиват 47 доброволци. В тази битка пада пронизан от няколко куршума и подпоручик Ангел Тодоров, който впоследствие е погребан в двора на Катедрален храм „Св. вмчк. Димитър Солунски”.
Излазът на отряда дезорганизира сръбските части по целия фронт на Тимошката армия и в следващите дни те не са в състояние да предприемат активни бойни действия.

 
  • Интернет: Не
 
 
Реклама


Реклама


Реклама


Полезни връзки

Статистика

Брой обекти: 6001
Брой селища: 21600
Брой снимки: 17055
Брой видеоклипове: 161
Брой коментари: 67
Брой запитвания: 2125
Регистрирани потребители: 342

Реклама