Празник на суджука в Горна Оряховица – едно вкусово разнообразно пътуване на ВсеСтранници

В прохладна юнска събота автомобилите на ВсеСтранници отново разсънват софийските улици. След минути изкушените от кулинарното събитие в Горна Оряховица – празника на местния специалитет горнооряховския суджук са по местата си в колите и се отправяме към магистрала Хемус. От няколко дни сме „на пости” (поне в мислите си), за да можем да се отдадем на викингско чревоугодничество със суджуци.
Но как да устои човек на ухаеща домашна баница, изпечена в ранни зори?! И на пресни градински ягоди? Затова на обичайна отбивка в пътуванията ни в тази посока правим кратка почивка за хапване и ароматен чай.
След още час и половина влизаме във Велико Търново, а то ни посреща с пролетен дъждец... Предвид безкрайни стари и новозапочнали пътни ремонти избираме пътя за Горна Оряховица през село Арбанаси. Криволиците аха да ни дойдат малко вповече, но преди да се размърморим ето ни до стадиона в града, а съвсем наблизо е мястото, където ще отседнем.
Оставяме набързо багажа на камара в парк-хотел „Джевана” и след кратка озонирана почивка в китната му градина, се отправяме „по вода” под засилващия се дъжд към Градската градина, където вече набира настроение и посетители юбилейния Х Празник на горнооряховския суджук.

Фирмите – производителки на горнооряховския деликатес, прочут в цяла Европа, са разположили рано-рано щандове и барбекюта, на които цвъркат ароматни наденици, суджуци, кебапчета и кюфтета. Бира също се лее до всяка алея. Организаторите на празника – кметството, фирмите “Боби”, „Родопа 96” и „Стефанов – Иван Стефанов”, се се погрижили за разнообразни атракции, кулинарни състезания и игри с награди, а 10-килограмова торта от суджук, очакваше да бъде изядена от публиката. Празникът се организира от 2007 г., когато община Горна Оряховица решава по собствен начин да отдаде почит на един от най-популярните си символи. Впрочем, ВсеСтранници научиха, че местната администрация и партньорите й смятат за възродят и друго емблематично ястие, каквото е горнооряховското гърне – гозба от телешки жили, приготвена в глинен съд. То ще бъде представено през месец октомври 2016 г. на първото издание на етнографския форум на традициите „Завет към бъднини”.

Под пороен дъжд се прислоняваме под шатра и отрупваме масата с наденици с праз, печени суджуци, халби бира... Лакардиите, шегите и настроението ни сгряват хладната събота и слънцето не удържа дълго зад облаците. Таман и ние вече сме си угодили на апетита.
Тръгваме из горнооряховските централни улици – пъстри, панаирни... Някои от нас са избират сладолед, други избират места за снимки, стигаме и до Експозицията „Горнооряховски суджук“ към Исторически музей, Горна Оряховица.

Доволни сме, че времето не усуетява пътешественическата ни програма. Отправяме се към Никополис ад Иструм ("Град на победата на Дунав") – античният римски град до село Никюп, на 20 км от Велико Търново по пътя за Русе.

Любезната и приветлива стажантка Виктория Гуглева е уведомена за нас от директора на Регионален исторически музей, Велико Търново Иван Църов и Миглена Петкова – приятели и съмишленици на ВсеСтранници, и тя ни очаква в почивния ден. Всеки допълва своя „Дневник на моите странствания” с печат от туристическия обект и се впускаме в снимки. Някои от групата са тук за първи път и впечатленията намират израз във възклицания, съзерцания и съприкосновение с красиво експонираните руини. Други са идвали и преди, но резултатите от непрестанната работа на археолозите и доброто експониране на находките и градския комплекс са повод за спомени, съпоставки и одобрения за постигнатото. Следобедният пек прежуря и част от групата предпочита да остане в сянката на посетителския център и в компанията на разговорливата му служителка. Ентусиастите се отправяме към водохранилището на античния римски град, разположен извън сегашните граници на археологическия резерват.

Избуялите треви се заплитат в краката ни, спъват ни упорито, жегата става все по-уморителна, но целта се вижда вече и е ясно, че си заслужава да не се отказваме. Водохранилището се оказва място със специфична атмосфера – някак романтично, някак мистично... Опитваме се да я уловим в снимки и да я съхраним чрез сетивата си. Водата до това място е идвала по древен водопровод с аквадукт чак от Мусинската пещера.

Поради високата трева на ливадата в съседство не успяваме да видим и още едно съоръжение с неизвестно предназначение, за което знаем, че геометрията му поразително точно съвпада с геометрията на Стоунхендж.

След около половин час жадни и прашни отпрашваме към Горна Оряховица, но страннишката ни природа не ни дава да се приберем в хотела толкова рано в дългия юнски ден. Време е за малко баир, движение и просторни гледки – мястото е тракийското светилище на платото Камъка, най-високата точка над града с надморкса височина 412 м., откъдето погледа се ширва към Дунавската равнина. Мераклии сме да намерим геокеша в района, и да изпратим залеза с биричка от тази височина. Вече всеки си търси подходящото местенце за стихване и съзерцание на заника, когато погледът среща задаващата се от североизток буреносна, оловносива и устремена в посоката ни облачна маса. След 5 минути слизаме на подскоци по камъните на пътеката към автомобилите, а едри капки дъжд целят фонтанелите ни. За секунди печелим надпреварата с пороя и когато се излива, го гледаме отвътре, доколкото позволява капацитета на чистачките на колите.

Общата тераса пред стаите ни в хотела е изненада, но се оказва много добра за случая –отново сме всички ВсеСтранници  заедно, удобно разположени в градински кресла, хапваме плодове и сладкиши, някои попълват дневниците на своите странствания, очите ни се наслаждават на окъпаната зеленина в градината, разговорите ни пригласят на дъждовните капки, които ту се учестяват, ту се разреждат, а въздухът...ех, сякаш дишаме с кислородна маска! 
Затова на свечеряване само се пренесяме едно ниво по-надолу и няколко крачки по-навътре в градината – под навеса на ресторанта на хотела. Отморихме и поизгладняхме след разхлаждането, а менюто е доста разнообразно и привлекателно!Наздравица след наздравица уточняваме програмата за следващия ден.

А той ни посреща сияен, ярък и обещаващ време за бродения и нови впечатления. По-ранобудните посрещнаха изгрева, по-уморените от предишния ден си поспаха добре. 
За добро утро малкият пътешественик Дани ни е приготвил персонални покани за бъдещия му концерт на „най-добрият пианист от планините“.

Всички вече са готови за закуска и то не каква, а суджукарска! От първите сме при сергиите в неделния ден, но вече има прясно изпечена скара и добре пазаруваме – и за вкъщи, и за армагани от празника за близки и приятели. Допълваме багажниците и със зеленчук и добре подготвени за обеден пикник потегляме към Преображенския манастир.  Изпреварваме груповите туристи и се пръсваме с възхита и смирение из манастирския двор, в храма, към камбанарията. Всеки от нас открива своята вяра в това свято място, всеки попива красотата чрез своята душевност и разбирания – някои съзерцават, други снимат, трети разглеждат със сетива...  Попадаме в безвремие, само започващото оживление наоколо и лицата от различни раси, също и покачващите се градуси ни напомнят, че е време да се отправим към прохладната част от маршрута.

Хотнишкия водопад Кая Бунар – един от най-интересните и красиви, които може да се видят в северната част на България. Попрегрели и нетърпеливи за живописните гледки и разхлаждащите сенки по екопътекъта край Хотнишкия водопад, едва намираме място да паркираме. Семейства с деца, приятелски компании, млади и стари се забавляват край водата в летния ден.  Няколко снимки „за отскок” в подножието на водопада и тръгваме по стръмната пътека, която отвежда над него. А докато вървим не спираме да се възхищаваме от ваянията на природата и от неочаквани гледки на различни нива по височината на водопада. След естествени каменни стъпала, скални процепи, дървени мостчета се озоваваме в същинска джунгла над водопада – лиани, надвиснали клони, които за миг те скриват сякаш не те е имало на пет крачки от другите, клокочещи дупки в карстовата скала, сапфиреносини водни кончета, комари тук-там, както си му е реда...

Дишаме дълбоко, гледаме ококорено всичко наоколо и ни е едно хубаво, хубаво!
Ама „рънътъ праи борбъта” и най-оправният сред групата бързо се ориентира към подходящо място за обеден пикник. Бирата – за охлаждане в реката, доматите мием на скока на водата, суджуците ухаят вече разповити и за вкусен обяд всички сме готови и навити.
След вкусното угощение не ни се тръгва в жегата, но ни очакват още интересни места в този ден. По обратния път гледките пак ни радват и карат да спираме за снимки. Стъпили отново на поляната ни връхлита отново емоцията – откриване на геокеш. Най-младите ни спътници направо пощуряват от ентусиазъм, но поради многото мъгъли в района скритите „съкровища” остават да бъдат намерени при следващо посещение. 

Попътно виждаме и още една останка от древни времена- Римската колона, известна като „Марков камък” (Дикилиташ или Стълбо) край село Мусина.

Компенсация за колекционерската страст на младежите се оказват камарите парчета от керамика в Античния керамичен център до град Павликени – следващата ни спирка. Любопитни към това интересно място, отново познато на част от групата от преди време и съвсем неподозирано от останалите, крачим сред останките от зидове и експонатите на открито. Сред керамиката и останките от пещи съзираме и няколко от пазителите на мястото – огромни и красиви смокове.  Води ни увлекателния разказ на Валентин, който най-скоро е бил тук в компетентната компанията на Калин Чакъров – археолог и уредник на музея от Исторически музей, Павликени, който му е представил в детайли историята на Античния керамичен център и е обърнал вниманието  към по-незабележими, но важни и интересни детайли.

Изследователят му Богдан Султов още през 70-те г. на миналия век го превръща в първия музей на открито в България. Той възстановява и цялата последователност на античното керамично производство. Археологът е известен и с пословичната си настойчивост нито едно парченце керамика да не напуска обекта. Всичко, което изваждали от земята, след това било превръщано в строителни материали, с които са изградени сградите в посетителския център.

С признателност и благодарност към хората, които се грижат за този уникален културно-исторически обект, отбелязваме посещението си в книгата му за гости, а в своите дневници добавяме нови марки и печати. 

Часовниците показват, че можем да добавим още нещо към всестраннишката ни програма – попътна отбивка до галерията на открито при махала Владовци на село Осиковица, за да видим с очите си това, за което вече са чули ушите ни - съвсем наскоро откритата експозиция на световноизвестния български скулптор Павел Койчев – „Явления и изкушения“ на фона на „Оригиналите“ – му.

След толкова античност, история и гордо минало срещата с модерно изкуство и то сред естествена природна среда е освежаващо. На искрящо зелена морава като препичащи се ослепително бели преспи сняг магнетично привличат огромните фигури – прототипи на бронзовите фигури на Павел Койчев, пръснати по света и у нас. Всички пластики от минали години, които красят по изключение някое българско пространство, а повече чуждестранни галерии, са "облечени" в нов материал - полимер с армировка от стъклени нишки. Разпознават се като вече познатите бронзови или гранитни творби, а едновременно се разчитат като напълно нови.  Извън контекста на интериора и екстериора, за който са създадени, те живеят нов живот – като всичко излязло извън рамките на бетона, урбанизацията и условностите на модерния живот. Живот сред природата. Естествен, красив, непретенциозен. И незабравим!

В рехавата горичка до поляната пък е „изворът“ на жизнеутвърждение – яркоцветната изложбата "Явления и изкушения"- новите, непоказвани до този момент произведения на Павел Койчев. Тук властват двуизмерни индивиди, преследващи се един друг в търсене на щастие, някои с ябълката на изкушението в ръка. Колоритна кохорта от предимно летящи фигури, сложно заплетени с корди между клоните на пролетната гора пресъздават динамиката в отношенията между хората и усещането за възможни различни изходи, усещането за свобода.
Мирослав Михайлов – собственик на терена, колекционер, близък приятел на Павел Койчев и основен инициатор на експозициите словоохотливо ни разказва за идеята, перипетиите по осъществяването й и удовлетворението от постигнатото. Както и за предстоящото реставриране на фигурите от „Водна паша“ /2009г./, които отново ще се върнат на мястото си в близкото блато зад бензиностанцията, за да стъпват отново върху повърхността на водата.

Впечатлени, поизморени и въодушевени за нови пътешествия и срещи с Интересното поемаме към София. В сладка дрямка или в припомняне на впечатленията от изминалите два дни седемдесетте километра до столицата се смаляват неусетно.
Завършва още едно вкусово разнообразно пътуване с ВсеСтранници сред история, природа, изкуство и кулинария.

Организационна страница на пътешествието във фейсбук.

Още ВсеСтранно-опознавателни пътешествия ...

Заповядайте пак с пътешественическо-опознавателна група ВсеСтранници!